Фалшиви новини, пропаганда и геополитика

„Фалшиви новини с антиевропейско съдържание са вече анализирани в детайл от Европейската комисия и други институции“, според Кристиан Шпар. „Сега не само е необходимо да се разобличат пропагандните механизми, но ЕС трябва да намери прости и ясни послания в социалните мрежи, за да разясни своите ценности и предимствата на своя политически модел по по-добър начин. При това, ЕС не трябва само да разпространява факти, но и да предизвиква повече позитивни емоции“.

Най-разпространеният източник на информация за политика са телевизионните предавания. 91% научават политически новини от телевизията. След тях следват онлайн информационните портали (24%), социалните мрежи (23%) и печатните медии (18%). Радиото се използва за източник на информация от 17% от запитаните.

Малко българи търсят политическа информация на сайтовете на обществени институции (правителство, ЕС, НАТО) или на неправителствени организации – те се посещават от по-малко от 6%.

72% от от гражданите на България забелязват фалшиви новини в
медиите. Това показва национално представително проучване,
проведено по инициатива на Медийната програма на фондация
„Конрад Аденауер“. Едва 13% заявяват, че не познават феномена
на фалшивите новини. Относно политика българите се
информират предимно от телевизията (91%). След тях с голяма
разлика следват онлайн и печатните медии.

Данните са от проучване на Алфа Рисърч, публикувано в края на юни 2017 г., изготвено по поръчка на фондация Конрад Аденауер.

Ще продължа с темата за фалшивите новини в серия постове, които предстоят.

Как блогър печели дело или браво за @VarnaSummer vs Боза Анет

Говорим си с Емил А. Георгиев, който освен блогър е и адвокат и представител по индустриална собственост за делото, което спечелиха преди две седмици с @VarnaSummer по казуса с Боза Анет.

Кое беше най-предизвикателното по делото на @VarnaSummer за Боза Анет?

Времето. Това е типично за нашата професия, тъй като много често клиентите се обръщат към адвокат непосредствено преди съдебното заседание. Разполагахме с малко време да изградим стратегия и да консултираме релевантната съдебна практика. Тук трябва да кажа, че при дела за клевета от особено значение е натрупаната от Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) практика по чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Въпросният чл. 10 урежда правото на достъпване и най-вече разпространяване на информация и големият въпрос, свързан с него, е дали при такова разпространяване се стига до нарушаване на правото на добро име и репутация на страната, засегната от разпространяваната информация. Последното е уредено в чл. 8 от ЕКПЧ и в своята установена практика Съдът неведнъж е противопоставял правото по чл. 10 срещу онова по чл. 8, достигайки до една добре балансирана позиция.

Един от акцентите в нашата защита бяха няколко решения на ЕСПЧ, според които чл. 10 от Конвенцията е приложим не само към информация и идеи, които са “благоприятно приети или смятани за безобидни или за израз на безразличие“, но и към онези, които обиждат, шокират или обезпокояват. Според Съда това е така, защото без тази гаранция няма как да се отговори на изискванията за “плурализъм, търпимост и широта на възгледите, без които не може да има демократично общество.” С други думи – нуждаем се от тази гаранция, за да избегнем ситуацията, в която разпространяването на по-критична информация да бъде блокирано с дела за обида и/или клевета.

Имаш ли и други защити на блогъри до момента?

Не и се надявам да нямам, защото това ще е добър знак, че при свободата на изразяване достигаме до стандартите, които отдавна са установени в други части на Европа.

Ще бъдат ли блогърите третирани наравно с журналистите и у нас?

Това би било много желателно поради няколко причини.

Първо, доста блогъри заеха и продължават да заемат мястото на „традиционната“ журналистика, като това се дължи най-вече на специфичната медийна обстановка у нас, характеризираща се с непрозрачна собственост, писане на поръчкови, често неверни, материали и използването на медиите от страна на собствениците им като „бухалки“ с цел разширяване на тяхното политическо влияние.

Второ, в днешно време не един и два блога успяват да привлекат далеч повече читатели, отколкото съществуващи отдавна медийни издания.

И трето, в едно свое решение от 2007 г. Съдът на Европейския съюз ни казва, че журналистическата дейност е налице независимо от начина си на разпространение (хартия, радио/телевизионни вълни или интернет) и не е запазена само и единствено за традиционните медийни предприятия.

QR код в зоопарка

на пук на бавното навлизане и (традиционния към всяко ново нещо) скептицизъм у нас към QR кодовете например в зоопарка в Барселона той е навсякъде – на всяко информационно табло.

всички животни имат по няколко подобни табла, а QR кода води към още инфо и филмчета за животните. децата се радват. полезно им е и забавно. впечатляващо.

да си го пожелаем за зоопарка в София в идните месеци.

Борислав Борисов: Уеб 2.0 срещна мрежата с интелекта, информацията с мисълта, комуникацията с личността

Борислав Борисов (каквото и да кажа за него ще е малко и ограничаващо) бе така добър да направим това интервю, в което да извадим на бял свят малко спомени, лични, но и вплетени в общото ни бг дигитално минало, както и мисли и разсъждения за web 2.0 днес в живота на всички ни
Помниш ли първият сайт, първите пъти когато си бил онлайн?
Вероятно първият сайт, който съм видял на екрана на компютър, е бил на някоя от американските софтуерните компании, през 1994 г., през много бавна модемна връзка. Преди това бях виждал снимки на сайтове в американски и френски издания. Първият български сайт, който видях, беше на вестник „Пари”. През пролетта на 1996 г. за първи път имах възможност свободно и дълго да разглеждам сайтове през високоскоростна за тогавашните представи връзка. Това се случи в мазето на университетската библиотека в Тилбург, Холандия. По-дълго онлайн успявах да бъда през 1997 г., когато вече имаше много сайтове, започна и дотком революцията. През есента на 1998 г. попаднах за шест седмици на стаж в медйната лаборатория (почти не излизах от там) на първия в света факултет по журналистика, в университета в Кълъмбия, Мисури, САЩ. Вълнуващо време беше – и сутрешните предавания, и вечерните новинарски емисии на всички американски телевизии говореха минимум по пет пъти на ден за сайтове.

Тръпката да правиш сам сайт за първи път? Сайтът на в-к „Култура”? Кога беше това и как?
Изключително преживяване беше. През есента на 1997 г. в България имаше много малко сайтове на български, а още по-малко на медии. Вестник „Култура” искаше да отбележи двехилядния си брой и 40-годишнината си с появата си онлайн (немалка част от аудиторията му вече живееше в чужбина). Концепцията на сайта се създаваше пред очите ми, с участието на международно авторитетния невероятен художник Христо Градечлиев (светла му памет!). Да, имах привилегията още от първия сайт в живота ми да изживея лично и интензивно високите естетико-концептуални драми в любовния триъгълник технология-дизайн-съдържание. Желанието да направим от сайта на „Култура” нещо, което поне малко се доближава до иновативността и лидерската позиция на елитния печатен вестник ме накара още от първите дни да се науча да пиша HTML на ръка. През следващите две години упорито се опитвах да изобретявам на живо, в реално време занаята на онлайн редактора, да се стремя да възпроизвеждам (поне частично) отличителния за този вестник уникален диалог между текст и визия. Не бях съвсем млад тогава, но съм бил достатъчно наивен, за да мечтая, че в бъдеще професионалната ми реализация в България ще бъде свързана с онлайн журналистиката.

Какво ти донесе web 2.0 времето?
Сбъдна се мечтата ми за публичност, която не е централизирана и управлявана от масмедиите. Уеб 2.0 средата превърна публиката в участник, обърна парадигмата на дигиталното битие с върха на пирамидата към конкретния човек пред екрана – при това съвсем скоро, след като Интернет беше обърнала парадигмата на медийната и комуникационната реалност. Тази среда ми донесе огромния шанс да имам свободен пряк и неопосредстван достъп до онази аудитория, която ме вдъхновява да пиша и да участвам, да общувам с нея; нещо повече – имам възможността да откривам аудиторията на собствената си онлайн публичност, да я създавам, да живея в ситуация, в която моята човешка онлайн среда и аз взаимно се изграждаме и променяме. Културата на споделянето, моменталната комуникация, свободата на идентификациите онлайн, емпатията и личният, персонифициран и персонализиран поглед върху света – това е битие, което човечеството не познаваше до преди пет-шест години. Уеб 2.0 срещна мрежата с интелекта, информацията с мисълта, комуникацията с личността. Тези срещи стават все по-автоматизирани и подразбиращи се, а това прави качеството на индивидуални живот съществено по-високо. Уеб 2.0 ми позволява да бъда все повече истинския себе си сред духовно близки себеподобни.

Къде ти е най-интересно да си виртуално днес?
В Туитър – защото, както каза неотдавна един от създателите му, той е инструмент на човешката емпатия, не е просто социална мрежа или платформа за новини. Преди няколко месеца бях писал в блога си, че Туитър (поне в малка и обозрима културна среда като нашата, българската) е като утопична хипарска комуна – там намирам умни, добронамерени и отзивчиви хора, които иначе трудно бих намерил офлайн, ако следвам само траекториите на всекидневното си професионално битие. Интересно ми е да бродя из вселената на Уикипедия, из големите мрежи за споделяне на новини и съдържание, из сайтовете на големите обществени медии в Европа. Обожавам да откривам сайтове на галерии и музеи за съвременно изкуство и за модерно изкуство, сайтове за историята на музиката, за хуманитаристика и наука, та дори и за езотерика.
Тука обаче трябва да споделя нещо, което може да бъде наречено оплакване от термина… Все по-малко приемам думи като „виртуално” и „киберпространство” и „нови медии”. Особено ме притеснява вече близо 15-годишната неособено коректна спекула с понятието виртуалност, която се случва в родната ни културна и медийна територия. Обикновено с темата за виртуалността на онлайн битието ни ловко жонглират хора, които имат технически, комуникационни и поколенчески проблеми с адекватното разбиране и усвояване на зоните на дигиталната публичност. Въпреки че сред тях има и ерудирани и изявени личности, които познавам. Нищо „виртуално” няма в личното ми дигитално битие. Виртуалната среда, както я наричат секретарки и репортерки, отдавна вече е Средата: и в нея аз не съм анонимен, измислен и различен от онова, което съм извън зоната на компютърния екран. Всъщност въобще вече не знам кое е извън и кое е вътре. Светът се промени съществено като човешка ситуация и като технология на публичността. „Виртуалност” има в игрите, в т.нар. виртуално изкуство, в технологията „виртуална реалност”. Виртуалното (понятието идва от късния средновековен латински, доколкото си спомням и означава буквално „практически реално”) трябва да бъде излекувано и очистено от негативните конотации, с които мнозина местни дървени философи го затрупват, внушавайки си, че ще се спасят от наличието му.

Какво пожелаваш на българските сайтове?
Преди година попитах приятелите си в Туитър дали някой от тях може да изпитва удоволствие и радост от хубавия интерфейс на софтуера. Няколко човека отговориха положително, сред тях и дизайнер на сайтове. Това много ме радва. Пожелавам на хората, които създават и управляват сайтове у нас, да открият най-сетне предимствата, които би им дало инвестирането в удоволствието на потребителя, в създаването на удобство за него, на естетическа радост и възхищение от цвят, форма, стил и вкус, на възможности за персонализация и очовечена комуникация. Пожелавам им да откриват най-доброто от бурния напредък на технологията, за да стават все по-очовечени пространства за информация, услуги, развлечение и работа.

А на себе си онлайн?
Да си купя нетбук или смартфон, за да не бързам да приключвам разходките си от носталгия по усещането, че живея в свързан човешки свят, пълен с радост и удоволствие от хората.

18 ноември 2010 г.
Борислав Борисов / Жюстин Томс