Интервю с Росица Николова за блоговете

Започвам серия публикации на интервюта, които съм направила във връзка с работата по моята дисертация към НБУ на тема корпоративни блогове. За да има и онлайн следа и защото могат да са от полза на някого – споделям и тук пълните им версии.

Днес ви срещам с Росица Николова с блога й Ангел и стръкче.

Каква е ролята на блоговете днес – твоя личен блог за всичко, което правиш?
Ролята на блоговете днес е като времето – променлива. Когато съзадодох блога си преди около 10 години, той беше част от електронен магазин. Исках да обособя секция, в която да има лични истории, за да скъся дистанцията с хората, които ще купуват. Винаги съм вярвала, че истинските неща стават лесно. От проекта остана само блогът. Търговията не е силната ми страна, но писането, бих казала, е.
Блогът ми не е строго профилиран – има много емоционални постове, но и рецепти, има пътеписи, но и среднощните размисли за майчинствот. Просто блог за мислите в главата на една жена. Основната му роля май е да задоволявам собствената си нужда да пиша. Но, оказва се, много хора се разпознават в историите ми, намират решение на проблемите си – емоционални или здравословни, или пък просто изчитат един топъл текст.

Къде е мястото на блога ти? Особено в контекста на социалните мрежи?
Мястото му е точно там, където е – при текстовете и снимките. Не е бързo споделяне като Фейсбук, не е поза като Инстаграм, няма видеа като в YouTube. Звучи ми като да е на рафта с вестници. Но в никакъв случай не искам да нарека тази форма ретро.

Какво ти носи лично на теб блогването?
Удовлетворение и запознанства с нови хора, които са точно подбрани, защото сами се подбират. Получава се някаква мрежа от хора със сходни ценности, но си мисля, че връзката е много по-тясна, отколкото при другите социални мрежи. Страницата ми във Фб има над 3000 последователи, но с някои от тях съм много добра приятелка, виждали сме се на общи любими места, имаме сходни хобита, с други пък никога не сме се срещали, макар да се познаваме от години, но пък си знаем и най-тайните кътчета на душата. В блока, в който живея, може и да не знам името на съседите си отдясно, но чрез блога срещнах прекрасни хора от Стара Загора до Белгия.

Какво време месечно отделяш за блога си? Как подбираш темите? И как проследяваш ефективността му?
Не водя статистика. Далеч съм от всякакви маркетингови стратегии, анализи и т.н. Пиша, когато имам какво да кажа. Пиша, когато мога да съм честна. Обещала съм си, че ако се опитвам просто да оригиналнича, ще спра да пиша и ще си направя дълга разходка. Защото не искам постове, които просто да бъдат споделяни или лайквани. Искам такива, които са… хляб. С душа. И така темите сами си идва – от живота – любов, море, коктейл с лавандулов сироп, как се вадят картофи без мотика, забавления за деца дивачета, до това да хукна ли към този мъж, когато ми напише в 23 часа, че му липсвам…

Как във времето се промени личната ти мотивация? Какво те накара да стартираш, кога беше това? И какво е различното днес?

Датата беше 14 февруари, преди около 10 години. Може би затова има толкова любов в блога ми. И не говоря за такава между мъж и жена. Просто любов – когато месиш хляб, когато завиваш детето си, когато пиеш джин на залива в Синеморец, та дори и когато вдигаш скандали.

Днес може би пиша по-зряло. Или поне се надявам. Променила съм се аз, логично е да се промени и блогът. Смених му и името. Беше unicusbulgaria, стана Ангел и стръкче. Повече се разпознавам аз самата във второто и разпознавайки се, писането се получава по-добре. Защото е искрено и многолико.


Съвет/и за списването/поддържането към начинаещи блогъри?
Просто бъди честен. Не позирай, а извади онова, което е най-дълбоко в душата ти. Защото от него има и онзи непознат, който седи в августовския следобед и чете блога ти, без дори да подозираш, че той съществува. А всъщност вече имате нещо общо. И то може да е точно в това изречение.