блог

Започвам серия публикации на интервюта, които съм направила във връзка с работата по моята дисертация към НБУ на тема корпоративни блогове. За да има и онлайн следа и защото могат да са от полза на някого – споделям и тук пълните им версии.

Познавам Крис като един от най-вдъхновяващите млади хора, активен творец, журналист и медиен човек, с великолепно чувство за хумор, галантност и вежливост – рядка комбинация. Той е много специален, ще потвърди всеки, който го познава. Тук говорим за блоговете и за личния му блог https://chrisgrigorov.com .

Каква е ролята на блоговете днес – твоя личен блог за всичко, което правиш?

Блогът е пространство, където можеш да говориш за нещата, които най-силно те интересуват и най-много искаш да споделиш с другите. Определям себе си като човек на словото и блогът е едно от онези полета, които дават свобода на изразяване. Друг е въпросът как всеки ползва тази свобода, какви цели има, към каква публика се стреми, доколко залага на планиране на съдържание и фокусиране върху определени теми. Лично аз съм проследявал десетки блогове и съм комуникирал с техните автори. Позитивно е, че блогърите имат същото уважение в общественото пространство, каквото имат и политолозите, социолозите, писателите на художествена литература. От друга страна, много хора се представят като блогъри в публичната среда, но писането за блог при тях е твърде непостоянно и безцелно. С други думи, това може да се превърне в етикет, а съдържащото се да не е съотносимо с това понятие. Казвам това с ясното съзнание, че малко хора биха могли да са само блогъри и от това да печелят достатъчно приходи. Моето разбиране е, че за да концентрира аудитория, един блог би следвало да има системност в публикуването и рамка за съдържащата се информация, за да знаят хората кога и какво да очакват от него. Иначе, ако човек просто пише от време на време и за каквото му хрумне, думите му се вливат в огромния и разнопосочен поток на медии и социални мрежи и се губят някъде там. В този случай няма никакво значение дали е написал поредния коментар в личния си блог, или го е постнал като статус в социалните мрежи.

Къде е мястото на блога ти? Особено в контекста на социалните мрежи?

За съжаление, блогът в неговия класически вид, със статии на различни теми, отстъпва пред скоростната комуникация в социалните мрежи. Това може да потвърди всеки, който има реален поглед върху посещаемостта и потребителското търсене. Вече се наблюдават все повече хибридни модели, съчетаващи информация за всеки тип потребители. Хората отвикват да разглеждат статии, чието прочитане от началото до края надвишава минута, минута и половина. Съзнавайки тази все по-засилена тенденция, медиите също съкращават материалите си до възможния минимум, а някои от тях дори имат настройка за отчитане на времето за прочит. Паралелно с това снимките и видеоматериалите, а в най-ново време и аудио подкастите, до такава степен са превзели информационната среда, че текстовото съдържание отстъпва с много крачки назад. Това е световна тенденция, но най-скоростно се случва в общества като нашето, в които все повече се губи интереса към постиженията на словото и културата, както и към търсенето на колективно справяне с общи проблеми.

Лично моя статистика показва, че всеки десети човек от последователите ми в социалните мрежи вижда известията за нови публикации в блога, а от тези, които ги виждат, един на двайсет отваря статията и един на сто я прочита цяла. Обратно на тази статистика, почти всеки, с когото разговарям, твърди, че моето съдържание го интересува, но няма времето да чете текстове и би го следял повече, ако го преработя в друга форма. Като напълно незрящ, аз съм се учил на много неща чрез слушане и съм възпитал у себе си способността дълго да концентрирам вниманието си. Без да отричам преимуществата на визуалните подходи, зная, че когато се превърнат в основно средство за публична комуникация, те ощетяват въображението, способстват за намаляване на речниковия запас и в един по общ план поставят под въпрос умението ни да се разбираме по-добре помежду си. Неслучайно Витгенщайн казва, че „Границите на моя език са граници на моя свят.“ Затова аз не се отказвам от своя модел, като единствено го допълвам с мултимедийно съдържание от мрежата, тъй като то служи за илюстративен материал.

Какво ти носи лично на теб блогването?

Носи ми удоволствие, защото, докато проучвам една тема и разсъждавам върху това как да я представя, мисля за всички онези, на които тази информация би влязла в употреба. В много случаи сам аз съм търсил информация по дадена тема и съм изчитал десетки излишни неща, докато достигна до нещо стойностно. Иска ми се моите статии да са филтри за четящия човек и да го облекчават от трудността да рови в неизчерпаемата онлайн среда. Моят блог е на 90% журналистика и 10% личен елемент. Неслучайно съм обособил категория „Обективно“, където попадат материали, към които съм проявил по-дистанциран, изследователски подход. Причините за журналистическия подход са, че пет години работих в онлайн радио и паралелно пишех текстове за други медии. Тогава подготвих много от проектите за появилите се по-късно статии и се учих да отсявам информация и да я проверявам за достоверност. Изследователският подход пък води началото си от научните ми интереси в областта на музиката. Ако човек заяви някаква теза и я подкрепи неубедително, тя бързо издъхва при един по-внимателен прочит. И обратно, ако успее да приведе всички възможни аргументи в подкрепа на тезата си, всеки би се затруднил да се противопостави.

Давам пример. Има твърдения, които лесно се казват и още по-лесно се вярват. Много хора съм чувал да казват например: „Слави Трифонов е най-големият проводник на чалга културата у нас“. Намирам това твърдение за твърде едностранчиво и не отчитащо всички процеси и взаимодействия в музикалния шоубизнес. За да мога да ги обясня, създадох общо над десет статии, част от които все още са непубликувани. Създавайки взаимовръзки между тях, аз разказвам за понятията поп-фолк и фолклор през 90-те години и преди това, за културата и музиката в България в годините след демократичните промени, за дискусиите около понятието „чалга култура“, за мястото на „Ку-Ку бенд“ в медийната среда, за големия брой музиканти, работили с тях и приноса им за поп музиката. Направих го, не за да защитавам личността Слави трифонов и да му създавам позитивен образ, нито пък за да правя реклама на чалгата. Направих го, за да покажа, че за колективните процеси в едно общество отговорността също е колективна. Писах тези статии преди Трифонов да влезе в политиката. А обобщенията и противопоставянията, базирани на чалгата и нейния „проводник“ продължиха с пълна сила и след това. Те не биха били обективни дори и ако отсега нататък Слави се проваля във всяка своя обществена роля извън музиката.

Какво време месечно отделяш за блога си? Как подбираш темите? И как проследяваш ефективността му?

Всяка статия ми отнема средно по десет часа, а на месец публикувам шест до осем статии. В посоченото време влиза търсене на контакти и информация, разговори с хора, набиране на текст на материала от записите, подреждане на цялото съдържание и обособяване на подтеми с подзаглавия, прослушване на музика при музикалните статии, търсене на подходящото мултимедийно съдържание, цялостна редакция, техническа работа при публикуването. Някои от статиите са плод на много часове проучвания, правени още преди време. Имам базови материали за над двеста статии, които мога да използвам по всяко време. Осигурил съм си достъп до няколко международни търсачки и библиотеки, където съм правил заявки по ключови думи и съм получавал информация, която съм класифицирал и чака своето време. Имам и много кореспонденция с музиканти от цял свят. Имам богат фонд от бележки, препратки и опорни точки, който използвам непрекъснато. Има седмици, в които съм по-ангажиран с друго. Тогава взимам някаква стара своя разработка и за два-три часа правя статията. Но там е било вложено време преди това. Колкото до темите, в моя блог те са три – музикалната, която е най-застъпена, социалната – чрез рубриката „Любопитно за хората с увреждания“, фокусирана върху медийните публикации по темата и какви са изразените в тях нагласи и отношения, и една трета тема, която съм оставил по-скрита за публичността, тя е с мои есета и коментари по наболели обществени въпроси. Музикалните теми са изцяло базирани на лични предпочитания и интереси. Не бих писал за музика, към която храня негативни чувства. Посещаемостта следя както чрез инструментите за дневни, седмични и месечни отчитания броя посетители на страниците, така и чрез броя на абонираните за имейл бюлетина. В статистиката ми има информация и колко хора са посетили дадена страница през социалните мрежи, или по други пътища. Следят се коментари, харесвания на страници и публикации и т.н. Но този мой проект не е с комерсиална цел и не ми донася никакви приходи към този момент. Не е правен да бъде масов продукт, който задължително да се стреми към по-голяма аудитория и печалба. Дори напротив, в него си позволявам да отварям теми, за които никой не пише, да им давам път в българска среда. Отлично зная кои са средствата, които биха увеличили посещаемостта, но не бих желал да ги прилагам, тъй като противоречат с някои мои принципи. И тук не е толкова важно кой стои зад съдържанието, а просто тези теми не будят интерес. Но пък имам няколко специалисти сред читателите, които ме коригират, когато видят грешки, това е безценно за мен. Рекламирам дейността в блога умерено, без агресивни послания. Разпространявам обявленията за всяка статия според нейната специфика в подходящи тематични групи, обособени в социалните мрежи. Използвам добре познатите трикове за извеждане на ключови думи, по които през търсачките по-лесно да се намира моята статия. Цитирам и много източници и полезни връзки, което също повлиява добре на позиционирането в интернет и за позитивното отношение от колеги, работили по същите теми.

Как във времето се промени личната ти мотивация? Какво те накара да стартираш, кога беше това? И какво е различното днес?

Цялата история на стартиране съм я разказал в своя статия. Накратко, всичко започна с няколко музикални предавания, за които подготвях сценарии. Дадох си сметка, че ограниченото време на предаването не ми позволява да прочета всичко, което съм събирал и подготвял дълго и търпеливо. Но не беше само това. Имаше много благоприятни условия, които се събраха. Моят блог не е част от специализирана платформа за блогове. Той е част от моя личен уебсайт, в който има и други неща. Важно условие беше, че намерих технически грамотен асистент, тъй като не мога да се справя самостоятелно с поддръжката, тъй като съм незрящ. Използвам синтезатор за българска реч, а уебсайтовете все още работят за това да се увеличава достъпността за екранни четци за лица с нарушено зрение. Впрочем, не съм първият незрящ в България, който има свой блог. За мен един от най-успешните примери е Костадин Колев, който има блог за нови технологии и го поддържа напълно сам в достъпна за него платформа. И днес мотивацията ми е същата, каквато бе в началото. Дори е повече, защото сега мога да използвам за цитиране и статии, писани преди това, да правя препратки от едно към друго, какъвто е принципа на онлайн енциклопедиите. Така всяко нещо може да се погледне от няколко ъгли и е въпрос на любопитство колко навътре ще навлезе човек в тематиката. Освен това, писането с цел лична употреба е едно, а когато знаеш, че то остава за поколения читатели, които могат да го цитират и проверяват, вниманието към всеки детайл е много по-изострено. В началото пред мен стоеше въпросът дали да създам информационен портал, в който всичко да е медийно съдържание, или да направя блог. Избрах второто, защото често съм изкушен да изразявам свои лични позиции и да конструирам материалите си така, че да показват отношението ми към темите. Това за мен е по-искрено спрямо аудиторията и няма намерението да манипулира нейния избор в какво да вярва. В това време, в което всеки сам може да определя съдържанието, което да стига до него, този личен, често неосъзнат подбор лишава много от нас от случайните открития извън нашата матрица. Озовали сме се в парадокса да обитаваме среда на неизчерпаемо знание, а да нямаме фокус, който да ни обогати с нови знания. Затварянето в кръга на онова, което ни се препоръчва от социалните мрежи, видео платформите, търсачките, би могло да ни даде много концентрирано познание, но и да ни остави слепи за алтернативни източници. В крайна сметка, информирането и използването на получената информация е лична отговорност. И ако има тенденции и практики, които да третират потребителя като клиент, той винаги може да разбере това и да го контролира.

Съвет/и за списването/поддържането към начинаещи блогъри?

Преди всичко, важното е да не възлагат големи очаквания на аудиторията. Да бъдат търпеливи, да имат постоянство в публикациите и в тяхното изпълване със съдържание. Да оставят идеите да отлежат известно време. Може да пишат по тях, но в началото нека не бъде с нагласата за статия, защото понякога важното днес ти се струва по-маловажно утре или след седмица. Да не подценяват публиката и винаги да си представят, че тя е най-големия им и умен критик. Да си задават винаги въпроси като: С каква цел пиша това, какво искам да постигна, какво искам да кажа на хората, какво очаквам да разберат, да отговорят те. Често в предвиждането на реакциите се крие преимуществено познание как да се привлича вниманието на потребителя в желаната посока. И нещо също много важно: Да не се предоверяват на редактори. Преди известно време реших да потърся редактор, с чиято помощ да подобря още повече езиковата си грамотност. Но бях изправен пред проблема, че редакторите предлагат стилистични корекции, изменящи първоначално изказаното от интервюирания. Ако става дума да се редактира мой личен коментар, мога да си позволя да го разгледам. Но когато преписвам едно интервю от аудио запис, стремя се да предам максимално близко самата тъкан на изказа. Вие знаете колко неща остават скрити в един текст – интонация, нюанси на речта, жаргон или диалект, възклицания, всички индикатори за потока на мисълта и емоционалната натовареност при всеки отговор. За мен като незрящ човек, който се е ориентирал основно по тези индикатори при опознаването на характери, те са много важни за това колко искрен е говорещия, кое за него е приоритетно, какви реакции проявява при всяка тема. И след като се примиряваме, че в един текст това отсъства като елемент, особено след като е преработен така, че да отговаря на граматични норми, редакторът иска от мен допълнително да пипам стила на изказа, да сменя чуждиците с български съответствия, да омекотя по-твърдо изказани думи, да пренаредя целия словоред. Мисля, че това осакатява живия език, прави го по-статичен и формален. Единственият официален елемент, който съм съхранил, е „Вие“ формата, тъй като не мога да избягам от стандартите за журналистическа етика, които съм учил. Ако разговорът е на „Ти“, а се цели професионална дистанция, се изпада в неизбежни противоречия.

Още интервюта по темата:

С Петя Пандулева

С Марио Пешев

С Милен Янкулов

С Димитър Цонев.

С Божо Божанов